Вие сте във ...... КОО Български език ...... Положителни практики


КОЙТО ЗНАЕ – ЗАВЛАДЯВА,
КОЙТО МОЖЕ - ТОЙ УСПЯВА,
ПРАВИ ЛИ ГО – ТО СЕ ПОЛУЧАВА!
    
2009г. – Национален конкурс за учители творци и „Скъпоценни камъчета” - първи сборник с наградените учителски творби Издателска къща „Анубис”, издателство „Булвест 2000” и в. „Сега” обявяват през месец януари 2009 година конкурс за учители творци, посветен на Европейската година на творчеството и иновациите. Конкурсът продължава 4 месеца и в него се включват стотици български учители от цялата страна. Публикуван е сборник под заглавие „Скъпоценни камъчета”, който съдържа произведения на наградените участници – около 120 души. Произведенията са подредени в три раздела: стихове, разкази, есета в строго азбучен ред по имената на участниците. В сборника има публикувани творби на колеги от нашия регион. Това са: Валери Иванов – ОУ „Проф. Ив. Батаклиев” ” гр. Пазарджик, Любомира Петрова – ПГСА ” гр. Пазарджик, Мария Хаджийска – ПГО гр. Пазарджик, Христина Димова – СОУ „Св. Кл. Охридски” гр. Ракитово, Стоян Панчовски – ОУ Проф. М. Дринов” гр. Панагюрище, Тодор Каракашев – СОУ „Г. Бенковски” гр. Пазарджик.

*** 

Глухарче сред поле....

Глухарче сред поле от ветрове
лепне детински по пръстите,
                            съхне.
Пъпли предесенно топло отсъствие -
то е пухче, неказало  “сбогом”.
То е спомен за жълто, надежда
                             за бъдеще,
“писмо за щастие”, отлитнало към небето.

Глухарче е… и моето сърце взривено.
От своя собствен дъх
                          отвътре се разпада
на хиляди импулси, мисли, чувства, думи.
Вятър ги поема и отвява,
                            после връща ги назад,
и раждам се отново, поела глътка свобода.
Крехка, но стремителна и цялостна,
                            аз връщам се...
Още се уча… да задържам щастието…

_________________________________
Мария Стоянова Хаджийска – учител по български език и литература
в Професионална гимназия по облекло, гр. Пазарджик



*** 

Май лакомо облиза устните си
и тръгна да гони вятъра.
Твърдите и пълни череши се изсушиха.
Топлината се припече на слънце
и запя “Пеперуда”.
Заваля…
И понесе надеждите
да ни тръгне по вода
и по нея да стигнем
до лятото -
с издути бузи
и развят перчем.
Да заживеем с него незаконно,
за да се разделим
и да не можем да го забравим.
За да ни боли
и да се радваме на болката.
За да го чакаме отново
и пак…


Да те не срещне Кратунец


Всичко започна, когато старата кашляща циганка Фатме се спъна в ластуна на тиквата. - Семето ти да изсъхне дано! - изкле я тя и се закашля толкова силно, че се задави и умря. Тиквата тогава беше съвсем миниатюрна. Канеше се да изскочи от оранжевия цвят и да започне да дебелее. Но циганската клетва много хваща. Направо е унищожителна.Тиквата не знаеше това. Времето минаваше, а тя ставаше все по-едра, наливаше се и мечтаеше за деня, когато ще дойде някой познавач на тикви, майсторски ще среже дръжката и с малко ножче (а може и да я откъсне леко - нали ще е изсъхнала) и ще промени нейната съдба. Впускаше се в мечти. Споделяше понякога с другите тикви наоколо. Някои от тях (по-учените) казваха, че не бива да се напъва така в мечтите си, защото ще се пръсне или по-лошото. Ще дойде Кратунец. Той е най-опасното нещо за всяка една тиква. Иде нощно време, страшните му зъби святкат в тъмнината, ножовете на пояса му - дълги цял метър - дрънчат страховито. От него се носи странен опушен мирис и някакво сияние, което така те засмуква, че можеш направо да си загинеш. За опитните тикви Кратунец бе въплъщение на злото, по - страшен от циганска клетва от сърце, с една дума – дявол за тиквите. Тиквените мечти са безбройни - оранжеви, смели и топли.Нашата тиква мечтаеше за своя Тиквен разбирач с цялото си сърце, обгърнато от семки. Когато се вълнуваше, те звъняха тихичко в нея и почти я унасяха. Мечтаеше за деня, в който тя ще се превърне в най-вкусния тиквен десерт - с много карамелизирана захар, канела и орехи. Почти усещаше как по топлото и тяло се разлива уханен пчелен мед - златист и изкусителен. Кой би устоял на една такава тиква! А? Другата и мечта беше авантюристична. Представяше си как идва Тиквения разбирач, как гали нежно кората и я взема в прегръдката си. Полага я на билковото сено в каруцата и казва нещо ласкаво. После ще шибне конете. Двамата ще се понесат през бостаните, а вятърът ще развява ластуните и, ще роши неговите мустаци - той непременно ще има мустаци. Дълги и гъсти. После, като пукне зората, ще я сложи на сергията си на пазара.Селяните и гражданите ще се навъртат наоколо, само за да чуят как я хвали. Никой няма да посмее да я купи. Само ще и се наслаждават, а по-простите ще цъкат с език. Имаше и друг вариант. Да я поканят в някой център за тикви.И там много хора в бели престилки да се чудят на достойнствата и, да я разпитват с какво се е хранила, та е пораснала такава, да се опитат да създадат и други като нея, да я посеят по целия свят и накрая да и измислят име. Нещо като Тиква - SLO 120-54.Прекрасно е, ако към името ти има цифри - някакъв код. Това ти добавя щипка тайнственост! Тиквата ни имаше на разположение и друга мечта. Да я възпеят в песен или поне в някакво стихотворение, макар и на провинциален поет. Тиква може да се римува с вниква, виква и подтиква и с още много думи.Или пък може и да я нарисуват – за енциклопедия, атлас или поне за календарче… Тиквата не чу думите на циганката, докато беше малка като ечемичено зърно, но, както казах, клетвата си е клетва. Тя виси над нещастника като меч на конски косъм и само чака конска муха да се залепи за него, да го разлюлее и мечът - бам – право в теб. Муха не дойде, но в една тъмна нощ се чуха стъпки. Дори светулките угасиха фенерите си от страх, звездите си дръпнаха юрганите над главите и луната се запиля нанякъде. Идеше Кратунец.Усещаше се опушената му миризма, святкаха огромните му очи, ножовете дрънчаха на смърт. Голямата му лапа опипа тиквите в бостана и избра нашата мечтателка. Тя помисли, че това е Тиквения разбирач и се отпусна примряла в ръцете му. Той я откъсна с все сила, а тя си каза, че сигурно така се прави. С един удар на острия си нож отсече част от нея, започна с настървение да дълбае сърцето и. Навсякъде се разхвърчаха семки и оранжеви стърготини. В предсмъртния си час тиквата разбра, че това не е гъдел. Кратунец заби в нея една свещ, запали я, но не за да успокои душата и. Издълба две дупки в кората и, още една под тях и я … превърна в тиквен фенер. След това каза на чист английски: “Ю ар со бютифул тунайт!”.

_________________________________

Любомира Петрова – учител по български език и литература в Професионална гимназия по строителство и архитектура, гр. Пазарджик

2010г. - Втори национален конкурс за учители творци и сборник с отличени творби „Ветрилото на дъгата”

*** 


Есен

Все по-малко е зеленото.
На дъха – топли длани.
В есен жълтоока
листата палят
тихите огньове.
В изпредени гроздове
На искрите есенни
Раждат се истини –
Меко, гальовно.

_________________________________
Мария Стоянова Хаджийска – учител по български език и литература в Професионална гимназия по облекло, гр. Пазарджик




   

По Коледа

Киселите краставички пристигнаха ненадейно в една октомврийска сутрин. Градецът беше мъничък – почти селце. Магазинът, който ги приюти, отиваше на всичко наоколо – миниатюрно, натурално, простичко. Магазинерът се зачуди защо доставчикът му донесе само един буркан кисели краставички от фирма „Слънчев ден”, но докато се усети, онзи беше потеглил със синия раздрънкан микробус. Чичото помисли къде да ги сложи, поядоса се, но после се успокои. То в това полусело, полуград, дето всеки въртеше зимнина, кой ли щеше да се поинтересува от готова продукция! Па макар и на „Слънчев ден”! Внезапно тази мисъл го притесни, реши, че ще се мине с 2 и 30, стана му криво, удари ключа на магазина и отиде в барчето да се успокои с една мента. Краставичките усетиха вниманието на магазинера и им стана драго, че някой толкова задълбочено мисли за тях. Това им даде криле, те повярваха в своята значимост. Така се надуха в буркана, че щяха да пръснат недобре залепения етикет Свежи кисели краставички от ЕТ „Слънчев ден”. Поогледаха се от високото място, където бяха поставени. От рафта виждаха като на длан всички простосмъртни продукти – пакети с българска захар (не пропускаха после да й се подиграват за произхода), китайски ориз от Дългопол, олио на промоция с малко нетрадиционен цвят, евтини вафли и прости кифли. До тях бяха изложени една консерва ананас на шайби и течен шоколад, които се хвалеха заради чуждоземския си ген. Краставичките не говореха с никого, защото никой не говореше с тях – било от страх, срам, завист или кой знае защо. По цял ден те обсъждаха продукция и клиенти – надсмиваха им се, злобееха и ставаха още по-кисели. Октомври се изниза, отмина ноември. Хората бяха започнали да отварят своята си зимнина и навсякъде в малкия градец се разнесоха вкусни миризми – на печени с чесън и оцет месести камби, на кавърдисано с червен пипер кисело зеленце, на сочна царска туршия и цвърната с кьополу сланинка. Чичото магазинер ядно поглеждаше към киселите краставички, които вече стояха съвсем самотни на рафта. Никой не ги искаше. Бяха купили ананаса и шоколада отдавна. Идеше му на чичото да удари още една мента от яд, ама работа го чакаше. Той влезе в склада и извади оттам стара кутия. Духна насъбралия се по капака й прахоляк, кихна юнашки и влезе пак в магазинчето. Остави кутията на тезгяха, отвори я и заизважда древни като самия празник в края на годината гирлянди и топки. Е, малко бяха поолющени, гирляндите проскубани, но все пак имаха мисия – да създават коледно настроение. И полекичка целият миниатюрен магазин грейна в духа на Коледа. До киселите краставички кацнаха дребна цикламена топка – леко напукана, и един сребърен гирлянд. След известно време се завърза разговор помежду им. Краставичките разбраха, че голям празник се задава, и замечтаха за своето коледно чудо. Вярваха до дъното на семките си, че могат да бъдат отличен подарък. Зачакаха и те добрия старец с чувала, като си пожелаха другата година по-голям – трилитров дом. Вълнуваха се те, вълнуваха се копърът и черният пипер, които им правеха компания зад етикета „Слънчев ден”. И в една декемврийска нощ чудото се случи. В магазинчето дойде Дядо Коледа. Имаше дебело и опърпано винено палто, големи и кални гумени ботуши, побеляла от снега плетена шапка с огромна дупка, месест червендалест нос и зачервени от студа очи. Брадата му не беше като от разказа на топката и гирлянда, но все пак си беше брада. Дядо Коледа кой знае защо не беше радушно посрещнат от магазинера. Чичото изсумтя, запита го какво иска и без да чака своя подарък, даде един хляб, малко македонска наденица и буркана с нашите кисели краставички. Те така се развеселиха, така драго им стана,че не намериха време да се сбогуват с останалите продукти. Впрочем това беше под достойнството им. Дядо Коледа си тръгна по пътя, клатушкайки се, а краставичките замаяни вярваха, че е дошло тяхното коледно чудо. Питаха се кого ще зарадва с тях в коледната нощ добрият старец. Дядо Коледа влезе в дома си, седна самотен до масата, отвори буркана захапа една краставичка и тъжно въздъхна.


_________________________________

Любомира Петрова – учител по български език и литература в Професионална гимназия по строителство и архитектура, гр. Пазарджик


Награждаването на отличените в международния конкурс за разказ на “Форум на жените от Средиземноморието” се състоя на 28 май 2010 г. в Марсилия (Франция). Голямата награда на Средиземноморието спечели “Севинч”- разказ на Любомира Петрова - учител по БЕЛ в ПГСА - гр. Пазарджик. В конкурса участваха творби на жени от Босна и Херцеговина, Франция, Италия, Мароко, Тунис, Алжир, Испания, Израел, Румъния, България. Разказите на отличените участници са публикувани на френски език в сборника “La Rue “.

Севинч


Севинч се втренчи в огледалото. Леко поклати глава, колкото да разлюлее обиците. Много се хареса и се усмихна. Беше събирала дълго пари в един буркан с винт, за да си ги купи. Криеше го в шкафа под мивката - зад сапуните и праха за пране. Мъжете там не бъркаха и и беше спокойно. Обиците беше увила във вестник, стегнат с ластик. Кой ли пък щеше да се пресегне към това нищо и никакво вързопче? Маскировката вършеше работа. Обиците бяха сребърни със зелени камъни. В магазина я гледаха подозрително, докато ги избираше, а после и двете магазинерки не скриха почудата си, че плати осемдесет лева за сребърните кукички, на които се поклащаха светлозелените кристалчета. Казаха и, че са намалени, но са скъпи, купени от Барселона. Впрочем, навсякъде я посрещаха с недоверие. Иначе се обличаше чисто и спретнато. Харесваше и, а така искаше и Сали. Косата и бе до раменете, леко чуплива и черна като в рекламите на най-луксозните бои за коса. На нея обаче и бе подарък от майка и и баща и. Дребна и слабичка, успяваше бързо да се придвижва и да върши всичко, което очакваше от нея Сали. Точно сега го нямаше. Севинч тръсна глава, като се взираше в огледалото в евтина пластмасова рамка. Обиците се заклатиха закачливо. През горещите летни дни слънцето се промушваше през кристалчетата и лъчите му се пречупваха красиво по шията и. Това занимание я поглъщаше и тя наивно му се наслаждаваше. Днес беше мрачно, но зелените полюляващи се кристалчета отново я бяха омагьосали. Ударът беше неочакван и я зашемети. Той винаги действаше така. Беше тих, бърз и удряше с все сила. В изненадата си Севинч изпусна огледалото и се завъртя като пумпал. Беше свикнала с болката. През онези две години, откакто остана сама с него, а той я наглеждаше по задължение, при всеки плесник или скубане, при всички яростни юмруци тя си представяше, че е там – в родното Калище, откъдето я взе Метин. В Калище, до Марица. Стискаше очи и вярваше, че е дете и се върти в кръг, припявайки песента от баба и: ”Върти се, детенце, върти се, вретенце, върти се, детенце, върти се, вретенце...”. Тя е на дигата край реката - под тополите. Ръцете и са високо, високо, вятърът развява окъсялата и рокличка. Над главата и се сипят пухчета. Май е, а сякаш вали кротък пухкав сняг, засипва я, тя пълни шепите си с него и после духва лекичко. Пухчетата отново литват, а тя се върти, върти, върти...Над нея е само зеленото на тополите. Няколко секунди и трябваха, за да навлезе в реалността. Едната и обица беше изхвърчала на пода, а огледалото лежеше пукнато до крака на масата. ”Не е счупено!” - въздъхна с облекчение. Не че за нея имаше значение.”За счупено - седем години нещастна любов - пресметна като първолак. – А за пукнато?”- опитваше се да мисли. В това време Сали избърсваше ръката си в някаква дреха. Севинч разбра, че този удар е бил по-силен. Чак сега усети някакъв топъл гъдел зад ухото. Прокара плахо ръка по шията. Погледна дланта си. Кръв!Избърса я. Бързо се наведе и скришом взе падналата обица. - Тръгвай на работа, ма! Докога ще ми се моткаш?Ша се гледа тя! По-хубава ще станеш ли, ма? А? Брат ми за кво те остави тука? В Холандия повече щеше да изкарваш, щеше да се спукаш от работа, ма... А той те жали. Ша му набера телефона и ша отфърчиш там. Да се гърчиш при фенерите... Сали чак прегракна от викане и гласът му захриптя. Започна да кашля, задави се, махна с ръка и излезе от стаята. През цялото време Севинч го гледаше в очите, без да говори, за да не го дразни. Беше като покорно куче, готово на всичко, за да умилостиви стопанина си за някакъв несъществуващ грях. Но тя знаеше, че това е наужким. Пред погледа и е друго. Тя не е тук, при него, тя е в Калище, на дигата, и се върти, върти. Тополовите пухчета се стелят край нея като ангелска перушина, мекички като памук. ”Памук!”- сепна се тя и започна да рови в чекмеджето на масата. Не намери и избърса ухото и врата си с ръка. Пак я погледна. Беше алена като мак. Боже, как ги обичаше тези макове! В родното и село зеленото жито напролет се поклащаше леко, а сред него като целувки грееха карминените листенца на маковете. Облече се, прибра косата си на опашка и излезе само с една обица. ”Нищо, така съм по-хубава - рече си. - Пък Сали да си ги говори каквито ще...”. Тръгна по улицата и веднага усети хладния вятър. В края на октомври хората се бяха увили в по-дебелички дрехи. Лишени от бдителност, бързаха да стигнат до мястото, закъдето се бяха запътили. Не и оставаше нищо друго, освен да си набележи жертва. Реши да хване автобус. Не чака дълго. Внимателно огледа пътниците. Привлече я дребна лелка. Тръгна полекичка към нея. Не изглеждаше опърпана. Такива не закачаше, нещо я спираше. Тая имаше червило, беше опакована в сносно палто и имаше хубава плитка чанта. Севинч стигна до нея и продупчи билетчето си. Лелката я погледна с одобрение. Севинч добре познаваше маршрута. След няколко спирки автобусът щеше да направи завой, за да навлезе в тунела. Започна да брои наум. Хвана се за дръжката с другата ръка, за да не падне. Започна да се възмущава от пътищата и автобусите. Лелката и отговори. И неусетно олекна. Севинч припряно слезе на следващата спирка. В дълбокия и джоб се гушеше портфейлът на любезната разговорлива лелка. Имаше петдесет лева, визитки, някакви снимки на хлапета. Бързо изхвърли всичко, като задържа парите. Трябваше да се отчете пред девер си. Сали записваше „работата и” в една тетрадка и после я пращаше на мъжа и. Дори парите да не бяха много, Метин я хвалеше. От Холандия. И все и обещаваше, че като спечели малко евро, ще прати един микробус - да я вдигне, да си я прибере и да си живеят царски там. Оплакваше и се, че няма много клиенти, защото момичетата са много грозни, че не е могъл по-добри да намери, че не изкарват достатъчно. Тя, ако била там, ама нали му е жена, та я жали. Е, ако се наложело, щял... Севинч тръсна глава, за да прогони досадните натрапливи мисли. Не искаше това, не го искаше. Сърцето и затупа силно. Усети, че се поти. Забави ход и се огледа за някой разсеян минувач. Вятърът разнасяше сухите листа по улицата, те се преплитаха с боклуци и хартии и сякаш тичаха, подгонени и те от нещо тайнствено, черно и зло. Севинч си помисли, че е като тях - ненужна, жълта и трошлива. Започна да вали. Някои по-предвидливи хора извадиха чадъри, други висяха под козирките на спирките или търсеха спасение от хладните едри капки във входовете на кооперациите. Колите все по-трудно се движеха по хлъзгавото от водата и листата платно. Севинч се шмугна в един магазин. Усети се, че беше виждала в него камери. Излезе. Реши да се скрие и тя под една спирка. Докато търсеше характерния син навес, се загледа в млада жена. Чантата и висеше през рамото само на едната дръжка. Малка чанта такава. Кафява. Жената тъкмо излизаше от магазин за детски стоки. Севинч я последва, изравни се с нея и се „препъна”. Извини се бързо, направи и любезно забележка да си закопчее чантата. След това кривна в една от малките улички и се загуби. Младата жена поиска да и благодари, извика по нея, но Севинч не я чу. Скри се в един вход и внимателно разтвори портмонето на жената. Вътре имаше двадесет лева, лична карта и календарче. ”Боже, за днес едва седемдесет лева!”- помисли си разочаровано, а повече не и се работеше, ботите и протекоха и главата и тежеше. В календарчето във всеки от месеците с кръгчета бяха отбелязани някакви дати. В синьо, червено. Продължи да тършува из отделенията на портмонето. Откри два билета за автобус и някаква хартийка. Разгърна я.На нея беше нарисуван щъркел, който носеше в човката си пеленаче. Засрича: ”Малко юначе вкъщи да плаче!”. Късметче от баница. Коледно късметче. Тази жена си го беше запазила. Малка захабена хартийка с щъркел и бебе... Усети, че пак и се разтуптява сърцето. Клекна в ъгъла на входа.Ако не го беше направила, сигурно щеше да падне. Краката и бяха омекнали. Севинч се загледа тъжно в дъжда. Пред нея съвсем като жив е Енвер. И нейният Енвер имаше такава картинка на ританките, като беше съвсем бебенце.Тя го вижда - тича с малките си крачета и се смее, смее. ”Мама, мама е най-красивата!”- повтаря го и пак се залива от смях. Севинч е весела, реже му ябълки на тънки парченца, той ги хрупа и иска още. Преди седмица навърши три годинки. Колко е пораснал! И хубавец е - като баща си. Косичката му е черна - катран. А е бял в лицето - като тополово пухче... Севинч заплака.Това не беше плач, тя се давеше, хълцаше болезнено, трепереше, не можеше да си поеме въздух. Реши, че така може да я чуе някой. Излезе навън - под дъжда. Затича се, шляпаше в локвите, дъждът я биеше по лицето. Косата и, палтото – всичко беше мокро. Блъскаше се в минувачите и бързаше без посока. Като че тичаше след Енвер. ”Да, той се скри зад ъгъла! Май косичката му се мярна там - зад оня човек? Това не е ли неговата ръчичка? Чакай, Енвер, не сме се виждали отдавна, мамо. Чакай, детенце. Спри!..”.Плачеше неудържимо, умори се и се спусна към един подлез. Бръкна в джоба си и извади портмонето.Внимателно погледна личната карта. Ива Стоянова Стоянова, улица „Родина” 12. Нещо я накара отново да тръгне. Знаеше почти всички улици в града. ”Родина” бе наблизо - на две пресечки. Забърза, без да обръща никакво внимание на упорития дъжд. Стигна до къща с малък двор, оцеляла сред модерните кооперации. Побутна нерешително металната входна врата. Тя изскърца пронизително. Севинч погледна направо. Имаше стълбище. Плахо се заизкачва по стъпалата и натисна звънеца. Чу бързи стъпки и изведнъж се изплаши. Какво правеше тук!Боже, ами Сали щеше да я удуши! - Кой е? – попита женски глас. Севинч затаи дъх и тихо каза: - Ще може ли да попитам нещо? Вратата се отвори.Севинч видя същата жена и помисли, че има късмет. Започна объркано: - Ами намерих до един контейнер това портмоне. На картата видях, че има улица, та рекох си, че това портмоне, че то си има собственик... Жената се втренчи в нея.Изведнъж очите и се засмяха: - Аз тъкмо разбрах, че съм го изгубила! - Е, пари няма, ама поне карата ти е тука. Ето на - каза Севинч и протегна ръката си, в която стискаше портмонето. Жената го взе, отвори го и видя малкото листче от Коледа. Усмихна се широко, с облекчение. И Севинч се отпусна. - Да ви дам нещо, чакайте! Поне десет лева... Да се почерпите - за труда, че го донесохте... - не довърши тя. - А-а, не искам! - проточи Севинч. Тренираният и поглед обходи набързо антрето зад жената. Видя щайга с големи зелени ябълки и устата и се напълни със слюнка. - Дай една ябълка! - помоли се на жената. - Чакай, как една?! Чакай тук! Да взема чанта... Ще ти я напълня! – и бързо се отдалечи от вратата. Севинч не я дочака, влезе, взе си една ябълка и тичешком заслиза по стълбите. Жената се върна с плика, но чу скърцането на външната врата. Разбра, че няма смисъл да избира ябълки. ... На следващия ден, който се случи топъл за късния октомври, дребничка чернокоса жена се препъваше във влажната шума на гробищните алеи. Спря пред един от гробовете и остави едра зелена ябълка. После седна, заплака и унесено заповтаря:” Енвер, ела си при мама, Енвер...”.


_________________________________

Любомира Петрова – учител по български език и литература в Професионална гимназия по строителство и архитектура, гр. Пазарджик
На вниманието на:
::КОО Български език ::КОО Чужди езици ::КОО Математика и ИТ ::КОО Обществени науки ::КОО Природни науки ::КОО Изкуства ::КОО Бит и технологии ::КОО ФВС ::Предучилищно възпитание ::Начално образование ::Професионално образование ::Интеграция ::Квалификация ::Педагогически съветник